
В тази статия посочвам топ заблужденията относно медиацията или с други думи – най-неправилните твърдения, които съм срещала.
1.Заслужено първо място е за твърдението, че в медиация страните имали нужда от адвокатска защита и участието им без адвокати можело да бъде фатално.
Обясненията ми за това твърдение са две алтернативни: 1. в основата му стои невежество; или 2. съзнателно се представят неверни данни.
Истината е, че страните нямат нужда от адвокатска защита в медиация.
Ако страните в началото на процедурата си разменят реплики, подобни на обвинения, медиаторът незабавно се намесва, измествайки разговора в ползотворна насока, а не оставяйки го в деструктивната.
В медиация няма нищо фатално – от началото до края страните получават приемане и разбиране. Медиаторът слуша активно, без да осъжда, но изисквайки от страните същото, защото всяко обвинение поражда освен защита и контраобвинение, а така конфликтът се изостря.
В медиация работим заедно за постигане на ОБЩА ЦЕЛ, целим обединение, а не обратното. Страните в медиация не са противници, а хора с общ интерес – намиране на ВЗАИМНОИЗГОДНО РЕШЕНИЕ по спора.
Твърдяната нужда от защита е вярно твърдение за съда, но абсолютно невярно за медиация.
2.Второто място е за твърдението, че в медиация имало нужда от адвокати, защото адвокатът щял да каже какво ще постанови съдът по обсъждания правен спор и така евентуално щял да провокира страните към постигане на споразумение.
Истината е, че адвокатът може да предположи, но не и да твърди със сигурност. Той не може да предвиди всички фактори, от които зависи съдебното решение. Единственото, което може да каже със сигурност, е размерът на държавната такса и на първоначалното адвокатско възнаграждение. Ако можеше адвокатът да твърди със сигурност какво ще бъде съдебното решение, може би адвокатско възнаграждение щеше да се дължи за резултат, а не за действия – клиентът плаща адвокатско възнаграждение не за спечелване на дело, а за работа по дело. Реално адвокатът “ХВЪРЛЯ ЗАРА”/с малко изключения/ от името и за сметка на клиента си, но не знае какво ще направят всички трети лица, от които зависи съдържанието на съдебното решение – свидетели, вещи лица, колегата му и т.н.
3.Третото място е за твърдението, че в медиация се налагало една от страните да отстъпи от позицията си, за да се постигне споразумение.
В основата на това твърдение стои неразбиране същността на медиацията и объркването й с позиционните преговори.
Истината е, че медиацията е ПРОЦЕДУРА НА ЕТИКАТА. В нея манипулациите и натискът, типични за позиционните преговори, са “НЕЖЕЛАН СТРАНИЧЕН ЕФЕКТ”, който медиаторът цели да избегне, за да не се опорочава НАЙ-ЧИСТИЯТ способ за решаване на спорове. Освен това в медиация не обсъждаме позиции, а говорим за интереси, подобряваме отношения и трансформираме гледни точки с фокус върху индивидуални потребности и нужди.
4.Четвъртото място е за твърдението,че в медиация страните се нуждаели от правни знания.
Истината е, че в медиация страните не се нуждаят от правни знания.
Всички бланки на документи се предоставят от медиатора при извънсъдебна медиация или от координатора в Съдебните центрове по медиация – страните не изготвят самостоятелно документи. Самите бланки са с много опростено съдържание, а и при необходимост медиаторът съдейства с попълването им.
Самата процедура е ориентирана към удовлетворяване на потребности, а не е с фокус върху правото. Тя е в помощ на обикновения необикновен човек, който не знае правото, но знае какво е важно за него, от какво се нуждае и от какво би бил доволен.