Нарцисизмът се характеризира с неспособност на емпатия и любов, егоцентризъм, изкривяване на реалността в своя полза, завист, отмъстителност, лесно изпадане в ярост, обезценяване на други хора, присвоявания, арогантност, подлост, предателство и изневяра без усещане за вина, манипулативност, празни обещания и лъжи, измамност, ревност, незачитане на лично пространство и автономност на другитe, предизвикване на конфликти, липса на угризения при извършване на вредоносни деяния, планиране на вредоносни деяния, инфантилност.
Нарцисите се определят и като хейтъри, токсични хора, енергийни вампири, хора с маски.
Има няколко типа нарциси – явни и скрит. Скритият нарцис е най-опасен.
Основната потребност на нарциса е нуждата от контрол. За него има две основни и много важни понятия – ПОБЕДИТЕЛ и ПОБЕДЕН.
При съдебно производство страната – нарцис не изпълнява доброволно съдебното решение. Свидетелят – нарцис може да лъже убедително. В показанията на такъв свидетел може да има елемент на идеализация на себе си и на страната, в чиято полза свидетелства /положителна “изкривена” оценка/. Тази идеализация може да бъде паралелна с обезценяване на другата страна – например чрез пасивно-агресивно изказване /скрита обида, нараняване по скрит начин/. Ответник-нарцис може да се крие от връчване на искова молба /при наличие на постоянен и настоящ адрес…/…
Нарцисите не са способни на конструктивен диалог и не са подходящи за медиация. Нарцис би участвал в процедура, безплатна за него, с намерение да се наложи и да получи нарцистичен ресурс – всякакви обяснения, оправдания, внимание, чужди емоции хранят егото му.
Нарцисът избира за съпруг/а или партньор човек, който му създава усещане за безопасност – не предизвиква в него емоционална реакция, и може да обезпечи поне едно от следните неща: с***, ресурс /например пари, дом, възхищение…/, услуги /например домакинство/. Нарцисът не възприема съпруга/та/партньора си като уникална личност, а като заменяема. Затова изневерява и предава без усещане за вина.
Според проф.Сам Вакнин нарцисът може да използва насилие спрямо съпруга/та/партньора си /Това важи и след развод/раздяла, ако не са прекъснали отношения – например заради общо дете./ като част от “проективната идентификация” – нарцисът цели да провокира в партньора си реактивно насилие; ако партньорът откаже да използва реактивно насилие, нарцисът възприема това като “пасивно-агресивно лишаване от удовлетворение” и може да стане по-агресивен. Чрез садистичната игра насилие-реактивно насилие нарцисът разиграва сценария от детската си травма.
Според проф.Сам Вакнин нарцисът може да подтикне съпруга/та/партньора си и към изневяра, в случай че за съпруга/та/партньора му това поведение е нетипично и неприемливо. Целта на нарциса в такъв случай е да накара другия човек да предаде ценностите си, да се почувства виновен, тъжен, да има угризения…
Нарцистичният родител е най-вреден за детето си – не само в детството, но и в следващите етапи от живота му.
Проф. Сам Вакнин обяснява: “В основата на всеки нарцис лежи проблем с възприятията, с родителската грижа, с дисфункционално семейство. Ние често използваме термините насилие и травма, но те следва да се използват внимателно… Всичко, което нарушава границите на детето, препятства сепарацията и индивидуацията му, не позволява на детето да се отдели от родителя и да стане самостоятелна личност, следва да се счита за насилие и травма. Родителите, които са свръх закрилящи детето, са също толкова вредни, колкото и тези, които го игнорират или го подлагат на физическо насилие… Нарцистичните родители подриват способността на детето към сепарация и индивидуация. Те не позволяват на детето да се отдели по различни причини. Една от главните причини е, че нарцистичните родители не могат да различават вътрешните от външните обекти. Детето трябва да се възприема като външен обект, но нарцистичният родител го вижда като част от разума му, като мебел, реквизит или в най-добрия случай като продължение на себе си. Тоест детето е вътрешен обект. Да позволи на детето да се отдели, да установи граници, да стане индивидуален – това заплашва нарцистичния родител, защото това е равносилно на загуба на част от разума му, това предизвиква тревога. Затова нарцистичните родители поглъщат детето, не му позволяват да стане отделна личност.”
Според проф.Сам Вакнин децата на нарцистичен родител получават неизлечима травма за цял живот.
Според проф.Сам Вакнин нарцисът прави три теста /ментално/, за да разбере дали даден човек е “правилният” за него съпруг/а, партньор/съдружник, приятел. Първият тест е дали даденият човек може да бъде идеализиран, като нарцисът търси някакъв минимум, за който да се хване – това почти винаги е възможно. Вторият тест е дали даденият човек е способен да му предостави поне едно от следните неща – с*, ресурс или услуги, и дали му създава усещане за безопасност – да не спори с него, да не го критикува, да е достъпен. Третият тест е дали даденият човек е псих.увреден, мечтател, с дефицит на любов към себе си, ненавиждащ реалността или други – нарцисът търси поне едно от тези качества; третият тест е за уязвимостта на другия човек към фантазията на нарциса, защото фантазията на нарциса трябва да стане обща фантазия. Ако даденият човек мине трите теста, за нарциса означава, че другият човек е “правилният” за него съпруг/а, партньор, съдружник, приятел.
Назначаването на работник или служител – нарцис на работа е къса клечка за работодателя. Т.к. знае как да се хареса, на интервю за работа нарцисът може да се представи много добре – отразява потребности и казва най-правилните думи, точно тези, които работодателят иска да чуе – особено скритият нарцис, който е майстор по прикриване на най-ярките си нарцистични черти. Нарцисът не е добър в създаването, но е добър в разрушението, включително на репутация и добро име на работодател. За нарциса понятието ЛОЯЛНОСТ не съществува, включително и към работодател.
При водене на преговори и сключване на договори нарцисите са недобросъвестни, негъвкави, изискват компромиси – всеки компромис за тях е победа. Като правило нарушават договорености.
*** Скритият нарцис
За разлика от грандиозния нарцис, който е лесно разпознаваем, скритият нарцис може да заблуди много хора и много дълго време. Много психолози считат скритите нарциси за най-опасни. Те са най-манипулативни, най-лъжливи, най-завистливи, най-подли. Използват маска на духовен наставник, маска на жертва, маска на помощник/защитник, маска на непризнат гений, маска на праведник… Като всички нарциси целят консумация на чужд ресурс, който може да бъде материален и/или нематериален. Нематериалният ресурс, който търси скритият нарцис, е възхищение и СЪЖАЛЕНИЕ.
Според проф.Сам Вакнин скритият нарцис е най-крадлив – краде работа, краде постижения, краде открития, краде пари, краде вещи…, краде всичко, което може да бъде откраднато. Кражбата е естественото поведение на скрития нарцис. Скритият нарцис краде публично и нагло и без да се срамува. Според проф.Сам Вакнин има три причини за кражбите/плагиатствата:
- Неговото фалшиво Аз не работи и затова решава да окраде чужда идентичност.
- Т.к. скритият нарцис е най-завистлив, изпитва ярост при всеки чужд успех и щастие. Завижда на отделен човек, завижда на колективи…и иска да окраде хората, на които завижда. Начинът да стане герой за скрития нарцис е кражба от истинските герои. Скритият нарцис предприема действия по утилизация на истинските герои и на хората, поддържащи истинските герои, за да може да излъже останалите, че окраденото е негово.
- Не може да се контролира.
Според проф.Сам Вакнин, ако нарцисът копира жертвата и предприема действия по утилизация, за да я окраде, е много сериозно болен, психопатичен и много опасен – нужно е спешно намесване и регулярен прием на медикаменти – в това състояние нарцисът е напълно откъснат от реалността /най-строга мярка за неоткл./. Според проф.Сам Вакнин дори в това състояние нарцисът може да поддържа маската, но зад тази маска се крие невероятно безумие. В това състояние според проф.Сам Вакнин нарцисът си казва, че: 1. Прави това за добро, че хората, които краде, не заслужават успеха си, не заслужават идеите си… и че затова има право да ги окраде.; 2. Не помни, че окраденото принадлежи на друг, и смята, че всичко е на негово свободно разположение, не е разбирал, че присвоява интелектуална собственост, и затова смята, че постъпката му не е лоша.; 3. Прави това, защото другият е лош и заслужава наказание. представя се за добър, а окрадения за демонична личност.; 4. Смята, че окраденото трябва да е негово – нарцисът се представя като катализаторът на идея, постижение… и като такъв всичко окрадено му принадлежи по право.
Характерни за нарцисите са:
*** Пасивна агресия – причиняване на обида, срам, неудобство по заобиколен начин; Атаката е в такава форма, че често не може да бъде разпозната като акт на агресия, но целта на агресора е да причини емоционална болка.
Газлайтинг – най-опасната манипулация /скрита/, целяща да представи жертвата като ненормална и да я накара да се съмнява в адекватността на възприятията си за факти и собствени чувства.
Висхолдинг – много честа нарцистична манипулация; Нарцисът умишлено се крие във важен за жертвата момент, за да я напрегне, или умишлено прикрива информация, която в конкретния момент на скриване е важна за жертвата. Така нарцисът “показва” на жертвата кой е главният и кой казва кога ще стане.
Виктимблейминг – манипулация, при която жертвата се държи отговорна за неправомерно вредоносно деяние на манипулатора спрямо нея.
Гостинг – вид манипулация, целяща да предизвика объркване и неувереност в жертвата, което храни егото на нарциса; Гостинг е внезапно безпричинно прекратяване на контакт с жертвата – след някакво време манипулаторът се връща – след още някакво време отново прекратява безпричинно контакт… Обикновено има системност.
Проф.Джордан Питърсън обяснява следното: “Нарцисите получават садистично удоволствие, наблюдавайки как се безпокоите под тежестта на мълчанието им – това е форма на психологически контрол, която им позволява да съхранят доминирането, без да произнасят и дума. Те знаят, че Вие гадаете, чакате, анализирате всеки възможен смисъл на тишината им и приемат това като доказателство, че все още имат над Вас емоционална власт… Мълчанието има и други функции – то позволява на нарциса да играе жертва – то е способ да управлява публичния образ, продължавайки скритото насилие. Нарцисите могат да изглеждат спокойни, сдържани, разумни, докато Вие можете да изглеждате нестабилни или прекалено емоционални, ако публично реагирате на задкулисните им игри. Освен това мълчанието им дава възможност да разработят стратегия, да подготвят следващия си ход… Тяхното мълчание не е пасивно, то е активно и стратегическо.”
Манипулация “Словесна салата” – Нарцисът “изсипва” порой от думи без стойност, върти в кръг. Краде време и внимание.
Нарцистична стратегия ИГЛА – Нарцисът поетапно внушава идеите си в съзнанието на жертвата, така че тя да започне да ги смята за свои. С тази стратегия нарцисът цели да накара жертвата да се чувства в грешка относно своите знания, мнения и убеждения, да провокира спад в самочувствието й и увереността й, депресия, тревожност и други псих. проблеми. Манипулаторът започва с малки, но чести коментари и постепенно преминава към по-сериозни въпроси. Ясен знак за тази нарцистична стратегия е, ако нарцисът стане агресивен – пасивно-агресивен или открито агресивен, и започне да заплашва – пряко или с намеци, при отказ на жертвата за повлияване или опити за защита на лични граници.
Манипулация на Лошия съвет – Нарцисът дава на жертвата невярна информация, за да подкопае увереността й в знания и убеждения.
Манипулация на Ъгъла – Нарцисът манипулира жертвата да направи неблагоприятен за нея избор.
Lovebombing/Идеализация – обезценяване – Нарцисът редува lovebombing и идеализация на партньора с обезценяването му.
Проф.Джордан Питърсън обяснява следното: “На стадия идеализация нарцисите Ви засипват с валидации, комплименти, възхищение, внимание… Те изучават какво Ви кара да се чувствате добре, какво повдига духа Ви, на какво реагирате емоционално. Това правят не от любов или от признателност, а за създаване на зависимост. Валидацията става ключ… После започват да я отнемат… Понякога рязко, понякога постепенно… Вие се чудите какво се е изменило, какво не сте направили добре… Тази промяна не е случайна, тя е стратегическа. Нарцисите знаят, че ако могат да Ви научат да искате валидация от тях, могат да контролират поведението Ви… Когато се подчинявате, те Ви възнаграждават. Когато се утвърждавате, установявате граници или проявявате независимост, те Ви наказват с мълчание, равнодушие или критика… Днес Ви идеализират, утре обратното.”
Редуване на сближаване и дистанциране – Това е стратегия, с която нарцисът ЦЕЛИ да предизвика емоционални сътресения в другия и зависимост, обикновено при нови взаимоотношения.
Гуверинг – Това е манипулативна стратегия с ефект на психологическо насилие /Може да продължи дълго време./, която нарцисът използва, за да запази или да възобнови токсични отношения. Нарцисът използва всякакви лъжи, манипулации, дава нереалистични обещания, заплашва, преследва, може да каже, че ще се самоубие, ако партньорът му го напусне /Това са само думи./… с цел да излъже или да принуди жертвата да остане или да възобнови отношението.
Орбитинг – Нарцисът следи бившия си партньор в социалните мрежи с неетични намерения.
Нарцистическа стратегия по “очерняне” на други хора – Нарцисът се сравнява с всеки и живее в непрестанна конкуренция с другите /ментално/. Всеки чужд успех и чужди ценни качества приема за лична заплаха и завижда. Реакцията му е да предприеме действия по “очерняне” на субектите, които провокират завистта му. Нарцисът действа стратегически, по схема.
Манипулация Бомбардировка на бъдещето – Нарцисът дава куп празни обещания за изпълнение/даване/получаване от 3-ти лица на нещо в бъдеще; целта му е да получи ресурс, но няма намерение да изпълни обещаното/знае, че обещаното не може да се случи.
Нарцистична проекция – Терминът “проекция” е въведен от Зигмунд Фройд.
Нарцистичната проекция е инструмент за поддържане на идеалния образ – нарцисът проектира /прехвърля/ собствените си нежелани мисли, чувства, емоции, недостатъци, грешки, виновно поведение върху друг човек – жертвата.
Нарцистичната проекция е форма на психологическо насилие, с вредоносен ефект върху хората, срещу които е насочена.
Нарцистичната проекция има различни форми – 1. Обвиняване на жертвата в лъжа, измама, манипулация, агресия…, когато действителният лъжец, измамник, манипулатор, агресор… е нарцисът.; 2. Приписване на жертвата на емоции и чувства, които нарцисът изпитва и отказва да приеме – завист, злоба…; 3. Критикуване на жертвата за черти на характера, които нарцисът не може да приеме в себе си и които жертвата не притежава.
Докато нарцистичната проекция е само негативна, съществува и положителна проекция – тя е характерна за добри и наивни хора, които приписват свои положителни качества на хора, които не ги притежават; затова често остават излъгани и използвани.
Нарцистична триангулация – Това е неетична стратегия, която нарцисът използва, за да движи нещата в своя полза. Нарцисът въвежда трета страна в разговора или в спора, създаден от него. Ако третото лице присъства физически, нарцисът използва триангулация, за да предизвика разделение. /Например: Майка-нарцис, упражняваща родителски права след развод, въвежда детето и/или новия си партньор/съпруг в разговора с бащата, отишъл да вземе детето съобразно правото си на лични отношения с него. Майката-нарцис може да провокира бащата и да използва други неетични способи, за да го изкара от равновесие и да го злепостави пред детето. А после може да предяви иск за обида срещу бащата, изкривявайки реалността в своя полза и преструвайки се на жертва./ Нарцисът използва триангулация и за да прехвърли тежестта на спора и отговорността за вредоносно деяние, инициирано от него, върху третото лице.
Копиране на жертвата преди утилизацията й – това е нарцистична стратегия /на най-опасните нарциси/, с която нарцисът краде чужда идентичност – копира жертвата, която винаги е успял човек, като същевременно с това използва неетични способи с цел утилизацията й/унищожението й. Целта на нарциса е да заеме мястото на жертвата и да си присвои успеха й.
Преформулиране на чужди силни страни в слабости – Нарцисът преформулира чужди силни страни в слабости, за да съхрани илюзията си за величие, от завист и/или от страх.
*** Стратегия “Без контакт” на проф.Сам Вакнин – Стандартният съвет, даван от психолози и психотерапевти на жертвите на нарциси, е да прекратят всякакви контакти с нарциса завинаги. Причината е, че нарцисът е майстор на манипулациите, на лъжите и на празните обещания и оплита жертвата отново и отново в мрежата си.
Стратегия “Сив камък” на проф.Сам Вакнин – Друг стандартен съвет, даван от психолози и психотерапевти при отношения с нарциси. Жертвата следва да демонстрира безразличие и да не реагира на нарцистично обезценяване и провокации.
*** Отстояването на лични граници, “НЕ”-то и критическото мислене /подлагане на анализ съответствието между думи и реалност/ са от съществено значение при отношение с нарцис. Отстояването на лични граници не е еднократен акт, а постоянен, защото нарцисът не възприема другия човек като отделна личност и системно нарушава лични граници.
Проф.Джордан Питърсън обяснява следното: “Вашите граници са заплаха за илюзията им. За нарцисите границите не са просто неудобство, те са опасни. Границите означават, че Вие утвърждавате своята независимост, заявявате за правото си да мислите, чувствате и действате извън контрола им. Те сигнализират, че Вие се виждате като отделно автономно същество, а не като тяхно продължение или пешка в играта им… Те често реагират на границите с ярост, пасивна агресия или психологически манипулации.”
***Нарцистическа завист – Според психолог Р. нарцистическата завист се проявява в следните поведенчески форми:
- Обезценяване на човека, на когото нарцисът завижда
- Пасивна агресия
- Мълчание при чужд успех
- Привличане на вниманието върху себе си
- Провокация на вина
- Пряка агресия, пряко унижение – до пряка агресия, пряко унижение се стига, когато нарцистическата завист стигне предела си.
Според присхолог Р. най-тежка е завистта на нарцистичен родител спрямо детето – според психолог Р. има три причини за тази завист – за спонтанните реакции на детето, за детството, за потенциала на детето и за евентуалното му успешно бъдеще.
***Нарцистическа ярост – Според психолог Р. нарцисът може да изпадне в състояние на ярост в следните ситуации:
- При несъгласие, изразяване на мнение, различно от неговото;
- Ако очакванията на нарциса относно чужди реакции не се сбъднат;
- Нарцисът използва яростта като начин за връщане на контрол;
- Чрез ярост изпуска натрупано напрежение;
- Нарцисът използва яростта като способ за получаване на емоции.
*** Проф.Джордан Питърсън за седемте стадия в живота на нарциса и гледната му точка за формирането на нарцистическата личност
“На най-ранния стадий от човешкото развитие личността все още не е напълно формирана. Тя възниква бавно и болезнено в хаоса на детството. И точно в този хаос… , в който се оказват някои деца, започва да се формира нарцистическата идентичност.
Нужно е да се разбере, че нарцисът не започва с раздуто его или с идея за превъзходство…
Представете си дете, растящо в дом, където любовта е условна, ако изобщо съществува, в място, където вниманието е непостоянно, емоционална връзка отсъства, а очакванията са невероятно високи и се използват произволно. Детето бързо разбира, че никога не е достатъчно добро. Усвоява убеждението, че трябва да стане някак си по-добър, някак си по-желан, просто за да го забележат, оценят, за да се чувства в безопасност. И така започва създаването на маските. Тази маска не се създава от зли намерения, създава се за оцеляване. Детето формира версия на себе си, която по негово мнение заслужава одобрение. Тази версия става обаятелна, компетентна, развлекателна, изключителна във всичко, което е нужно, за да се избегне отблъскване. Но за тази адаптация плаща висока цена. Истинската личност е уязвима, несъвършена, нуждаеща се, загубена, скрита, считаща, че е недостойна да съществува. Това е раждането на нарцистическата личност – не преувеличаване на любовта към себе си, а трагическо последствие на самоотричането.
Хората смятат, че нарцисът се обича прекомерно, но истината е болезнена. Те са … пусти отвътре. И в тази пустота вкарват каквато и да е идентичност, която според тяхното мнение, ще им помогне да оцелеят – грандиозност, увереност, превъзходство. Но първоначалните пукнатини никога не се запълват, защото формираната идентичност не е основана на реалност. Тя е реактивна, изкуствено създадена. Това е спектакъл, целящ да защити от това, което някога е причинило непоносима болка, усещане за невидимост или за необичане.
Тук има важен психологически момент. Когато човек не може безопасно да развие цялостна представа за себе си, става уязвим за компенсаторни механизми. Нарцисизмът е един от най-сложните и опасни сред тях. Той действа като броня, блестяща отвън…, но отвътре е все още онова наранено дете, страхуващо се да бъде разоблачено, страхуващо се да бъде недостатъчно, страхуващо се да бъде изоставено.
Първият стадий не е за власт или манипулации – това е отчаян опит да се формира стабилна идентичност за сметка на измъчваща неувереност. Нарцисът не мисли: “Аз съм по-добър от всички.” Вместо това смята: “Ако не съм най-добър, значи съм нищо.” Това е важно различие, защото тяхната самооценка не просто е крехка, тя е условна. И всичко, заплашващо внимателно скроената личност, се възприема като екзистенциална заплаха… Това се проявява в начина, по който взаимодействат с другите. Те стават свръхчувствителни към обиди, неутралната обратна връзка интерпретират като нападка. Доминират в разговора, не защото са уверени, а защото тишината ги кара да се чувстват изчезнали. Не могат да понесат, когато не са в центъра на вниманието. За тях вниманието е замяна на съществуването…
Ето затова нарцисите се борят с близостта. Истинската близост изисква уязвимост, а уязвимостта е онова нещо, което те цял живот избягват. Да позволят на някого да види онези части, които изглеждат недостойни, крехки или загубени – това просто е невъзможно…
И още нещо, което често се изпуска. Нарцисите не само мамят другите, те мамят и себе си. С времето създадената персона става привична… те започват да вярват в нея… Те забравят или потискат причината, поради която маската е била създадена. Не помнят болката, помнят само нуждата да побеждават, да са прави и да са особени. И вярват, че ако поддържат илюзията достатъчно дълго, то скритата болка ще изчезне, но тя не изчезва. И в това е трагедията.
Идентичността, формирана на ранния стадий на нарцистическото развитие, е защитен механизъм, адаптация към небезопасна емоционална среда. Тя временно намалява страданията, но в дългосрочна перспектива ги изолира – отчуждава ги от другите и от самите тях… И дълбоко в душата си нарцисът знае това. Затова възхищението никога не ги удовлетворява, успехът никога не носи покой, отношенията винаги са нестабилни, защото основата на личността им е построена не на истина, а на страх.
И така, формираната нарцистическа идентичност поставя началото на дълъг, често трагичен път. Път, който започва не с жестокост или злоба, а с болка, емоционално пренебрежение, с дете, което разбира, че да бъде себе си никога няма да е достатъчно, и който затова минава целия си живот, опитвайки се да бъде някой по-голям…
Когато нарцистическата личност е формирана – идентичност, построена не на истина, а на необходимост, почти неизбежно настъпва следващата фаза – зависимост от възхищение и контрол. Нужно е да се разбере, че когато личността е изкуствено създадена, външните потвърждения стават единственият способ за потвърждение на съществуването й. Нарцисът, погребал истинската си личност, се хваща за персона, която му е нужно да поддържа на всяка цена. И като всяка илюзия поддържането й изтощава. То се нуждае от гориво. Това гориво е възхищение. Това гориво е контрол. Нарцисът рано разбира, че вниманието е валута… Ако хората им се възхищават, те се чувстват реални. Ако хората се съгласяват с тях, те се чувстват в безопасност… възхищението е не просто желано, то се цели непрестанно, понякога с патологическа интензивност… Нарцисът се хваща за всичко, което може да привлече възхищение от целевата му аудитория. И доколкото те често са невероятно проницателни, особено в четенето на социални сигнали и динамика на властта, те точно знаят какво ще им донесе благосклонност. Но важно е да се разбере, че целта им не е връзка, а подкрепление. Те не искат да са обичани за това какви са. Искат да им се възхищават за това на какви се преструват. Това води до неизбежна динамика в отношенията им – както лични, така и професионални. Нарцисът се позиционира като човека, на когото иска да се равнява… Те ще играят роля на спасител, гений, жертва, герой. Всичко, което им дава по-голямо емоционално предимство в дадената ситуация. Но зад всичко това стои единствената движеща потребност – от контрол. Защото контролът обезпечава стабилен приход на възхищение и това, което е по-важно, гарантира, че крехката им идентичност ще остане неуязвима…
Ако човек мисли независимо, оспорва поведението им, установява граници или спре да ги идеализира, това създава дълбок вътрешен хаос. Пробужда страх, че са недостатъчни. Вместо да преработят този страх, за да го преодолеят, те реагират с опит да възстановят контрола чрез манипулации, вина, лъжа или тръгване.
Тази зависимост от контрол не винаги е очевидна, често е скрита. Нарцисът може да изглежда дружелюбен…, но истинското намерение винаги е да направлява повествованието, да се направи на незаменим, да обезпечи емоционално доминиране.
Ако наблюдавате внимателно, можете да забележите… как често изкусно връща разговора към себе си, колко му е некомфортно, когато вниманието се насочва към друга страна. Това не е его в традиционния смисъл, това е оцеляване чрез контрол. И този контрол не се ограничава само на хора, той се разпространява на всичко наоколо… Те трябва да са прави, те трябва да са успешни, да са видени по определен начин. И ако реалността отказва да се подчини, те я изкривяват – възприемат неуспеха като саботаж, представят се за неразбрани …, заставят другите да се съмняват във възприятията си чрез газлайтинг. Всичко това служи за защита на крехкото им его от крах. Но ето и трагедията. Колкото повече се стремят към възхищение, толкова по-малко в безопасност се чувстват… На този етап виждаме затворен кръг. Колкото повече нарцисът зависи то възхищение, за да се чувства ценен, толкова повече се нуждае от контрол над другите, за да го гарантира. Но възхищението е непредсказуемо. Хората се променят, обстоятелствата се променят и когато възхищението изчезне или контролът се загуби, нарцисът изпада в паника, ярост, отчаяние… Чувстват се разоблачени, сякаш тяхната истинска, несъвършена и изплашена личност е на път да бъде разкрита. И вместо да се срещнат с това, те удвояват усилията. Манипулират по-силно, позират повече, изискват лоялност, нападат. Това става безкраен цикъл, в който трябва все повече и повече, за да чувстват същото…
Те не харесват хората, те ги използват не винаги злонамерено, а функционално. Хората са огледала. Ако отражението не съответства на фантазиите, нарцисът чупи огледалото, а не се противопоставя на фантазията…
Зависимостта от възхищение и контрол не е признак на сила, това е симптом на дълбока вътрешна слабост и страх…
Идва момент…, когато внимателно създадената персона на нарциса започва да се руши. Това не са просто социални неудачи или временно емоционално неразположение. Това е бавно, неизбежно разрушение на структурата, която никога не е била истински стабилна. Трябва да се разбере, че нарцистичната идентичност е фасада, психологическа конструкция, създадена не само да впечатлява другите, но и за да защити човека от стълкновение с вътрешния хаос. Маската съществува, за да ги защити от непоносимата истина, че под нея няма цялостна устойчива личност. И като всички маски, носени твърде дълго, тя започва да се пука…
Нарцисът е построил своята идентичност на външни потвърждения, контрол, възхищение. Но когато маската започне да се пука, източникът на това потвърждение започва да изтича… Хората не реагират с предишния ентусиазъм. Обаянието им губи ефект, контролът им отслабва… Една от първите защити, които използват, е отрицанието. Те удвояват усилията по поддържане на персоната, преувеличават повече… или обвиняват други в завист и неразбиране. Всичко, за да съхранят илюзията. Но пукнатините вече са видни… Лъжата им не издържа проверката. Поведението им става хаотично, непоследователно, по-манипулативно. И дори да вярват, че все още държат контрола, другите започват да виждат противоречието между това, което нарцисът утвърждава, и това, което е всъщност. Това е крайно опасен момент за онези, които са близки с нарциса. Защото когато маската започне да се пука, нарцисът не отговаря със смирение, а с агресия, отрицание и проекции. За тях всяко предположение, че могат да бъдат несъвършени, неправи или обикновени, не е критика, а предателство. Това е атака на самата структура, която държи псих.им свят. Затова се съпротивляват, обвиняват, газлайтят, разрушават отношения, за да защитят илюзията. И представят това като необходимо, оправдано, дори благородно. Защото признаване на вината означава признаване на слабост, а признанието на слабост означава сблъсък с непоносимата истина, че маската е била лъжа. Нужно е да се разбере вътрешният хаос, който се създава. Нарцисът започва да живее в състояние на постоянна бдителност… Това не е защото са стратегически гении, това е защото са изплашени. Цялата им реалност е като дом от карти, и най-малкият вятър от истина заплашва да го разруши, и затова поведението им често ескалира. Там, където по-рано са могли да използват обаяние, вече използват принуда. Там, където са влияели, вече манипулират. Страхът им от разоблачение ги прави безжалостни. И в това състояние на психологическа паника те стават по-нестабилни, по-непредсказуеми и често по-опасни. Те могат да търсят нови отношения, свежи източници на потвърждение, отхвърляйки старите без съжаление… Така че вместо самоанализ те често избират отмъщение. Надхвърлят се над онези, които им отразяват истината. Пишат нова история. Заявяват за своята жертвеност, дори разрушавайки живота на други. И това, в което вярват, е, че проблемът е в другите, защото признанието на обратното е твърде дистабилизиращо – това поставя под съмнение цялата им идентичност, а те не могат да си позволят да се съмняват в това какви са. Нито сега, нито когато и да било…
Особено трагично в този стадий е това, че нарцисът често започва да изпитва нещо като психологически взрив. Не веднага, а постепенно – кариерните неудачи, загубата на доверие започва да се трупа. И вместо да се учат чрез неудачите си те ги изкривяват така, че да съхранят фалшивото си Аз – другите са завиждали, не ги разбирали, другите са предателите.
Нарцисите създават сложни наративи, които ги освобождават от отговорност и ги представят като неразбрани или преследвани. И въпреки това вътрешният им дискомфорт остава. Маската става по-тежка, лъжата се поддържа трудно, възхищението се получава сложно. И в някакъв момент дори нарцисът започва да подозира, че нещо не е както трябва. Но по това време маската е сраснала с тяхната идентичност. Не знаят вече къде свършва илюзията и започват те. И затова продължават да я носят, надявайки се, че никой няма да забележи, надявайки се, че все още могат да изиграят спектакъл…
Когато нарцисът започне да чувства…, че маската повече не работи…, не отговаря със самоанализ, отговаря с ярост. Това не е обикновен гняв, не е просто разочарование. Това е далеч по-първобитно и дистабилизиращо… Това е ярост на човек, който счита, че го унищожават не физически, а екзистенциално… Тази ярост не винаги изглежда като вик. Понякога е студена, разчетена и садистка. Понякога се маскира като морално превъзходство или жертвеност. Но в основата й е стремеж да унищожат всичко или всички, които заплашват псих. им равновесие. Нарцисът не може да си позволи да вярва, че може да бъде виновен. Цялата им идентичност зависи от поддържане на илюзии, че те винаги са прави, винаги имат оправдание, винаги са обидени. Затова когато нещо не върви по план, когато някой ги оспорва, задава въпроси или разоблачава, първата им защита е да намерят някой друг, когото да обвинят. Обвинението става главният им инструмент за псих. оцеляване… Вместо да се сблъскат с вина, страх…, които могат да съпровождат провала…, те отричат тези чувства и ги приписват на други – “Ти си проблемът”, “Ти ме принуди да постъпя така”, “Ти не ме разбра правилно.” И те вярват в това, защото вярата в обратното означава поемане на отговорност, а отговорността би заплашила крехката основа на създаденото от тях Аз. Ако не са прави, значи са слаби. Ако са слаби, значи са недостойни, а ако са недостойни, значи са нищо. Така че вместо да рискуват това…, те приписват негативите си на близки до тях хора. Проекцията – това не е стратегия, това е автоматически рефлекс. Нарцисът приписва собствените си недостатъци, своите неуверености, своите разрушителни импулси на други хора. Ако е манипулативен, обвиняват Вас в манипулации. Ако усеща завист, ще Ви нарече завистник. Ако е жесток, ще каже, че не Ви достига емпатия. Това е обръщане на реалността. Не защото лъжат съзнателно, а защото вътрешните им защитни механизми са работили толкова дълго, че повече не различават проекция от възприятие. Те вярват, че лъжата е истина, защото истината е твърде болезнена за приемане. Това е разрушително за отношенията. Хората, които се грижат за нарциса – съпруг, приятел, колега, започват да се съмняват в своята реалност. Задават си въпроси – не са ли те виновните. Извиняват се за това, което не са направили. Започват да се съмняват в съжденията си. Това е псих.територия на газлайтинга. И това не винаги е преднамерено, нарцисът не винаги планира това, но резултатът е дистабилизиращ за другите – за да съхрани илюзията си за превъзходство и контрол.
Този цикъл от ярост, обвинения и проекции се усилват, когато светът на нарциса започва да се поставя под съмнение. Те губят отношения, горят мостове… и всяка загуба укрепва наратива им жертва. Хората са неблагодарни… Създават грандиозен наратив предателства… И вместо да видят закономерност…, продължават да указват с палец навън, никога към себе си…
Яростта, която изглежда така взривна на повърхността, е израз на дълбока хроническа неудовлетвореност. Те са зли не само на другите, те са зли на света, на живота, на съществуването, защото то не съответства на създадените от тях фантазии. Искат безусловно възхищение, безразделно внимание…, а реалността отказва да предостави това… Това е вик на ранения нарцис – не злодеят, а детето, което отдавна е разбрало, че да бъде истинско, означава да бъде отхвърлено. И вече иска постоянни доказателства за своята значимост, дори ако заради това се налага да разрушава хора.
Понякога тази ярост се обръща навътре, но не като рефлексия. Проявява се във вид на депресия, тревога, психосоматически болести. Те могат да не го казват, но тялото им понася това, което психиката им отказва да признае. Всички лъжи, разрушени връзки и непотвърдена вина започват да дават отражение. Но дори тогава, вместо да признаят, че подходът им към живота може би е бил погрешен, казват, че ги потиска глупостта на другите, несправедливостта на системата или бремето да бъдат толкова изключителни в свят, който отказва да ги разбере. Дори страданията им стават още един повод да обвиняват другите, още едно оправдание за съжаление към себе си.
Това е стадият ярост и проекции… През цялото време яростта им тлее под повърхността, готова да се взриви, когато някой оспорва лъжите им, на които са построили целия си живот. Но ето парадокс… Интензивността на емоционалните реакции разкрива дълбокия вътрешен конфликт… Проекциите са отчаяни опити да осмислят света, който повече не сътрудничи на илюзиите им. И ако те по някакъв начин можеха да видят, ако можеха да признаят, че бурята отвън е огледало на вътрешния им хаос, тогава би било възможно яростта да отстъпи място на осъзнаването. Но много от тях не правят това, защото по-лесно е да се обвинява, проекцията е по-проста… И затова цикълът продължава, изгаряйки всичко по пътя, включително и самия нарцис. В края на краищата нарцисът достига критическа точка. Това не е просто още една криза или социален провал. Това е екзистенциален кръстопът… Към този момент отношенията са разрушени, възхищението е свършило… Стратегиите, които някога са работили, манипулациите, обаянието, заблужденията започват да се провалят. Хората започват да виждат под фасадата. Някои си тръгват, други оспорват. И нарцисът се оказва пред ужасяваща перспектива. Светът повече не поддържа илюзията му. И тук, в това крехко нестабилно пространство започват да се рисуват два пътя – крах или ескалация. Крах – това е не просто ситуационен момент… произтича, когато псих.защити на нарциса най-накрая падат под тежестта на натрупаните противоречия… Те се сблъскват с това, което може да бъде описано като нарцистическа травма в огромен мащаб… Разбират, че не са непобедими, не са неуязвими. Болката, която са причинили, им се връща в пълен размер. Но вече няма публика, за да аплодира, няма кого да обвинят… Те се срещат с това, от което са бягали цял живот – с реалността. Но крахът може да бъде и изкупителен, но само ако нарцисът е способен да понесе дискомфорта и да извлече от него уроци. Ако могат да стоят сред руините без опити да възстановят илюзията. Ако могат да се срещнат с вината, без да я превръщат в обвинение. Ако можеха искрено да попитат “Какво направих?” вместо “Какво направиха с мен?”, тогава има малка, но реална възможност за ръст. Но това изисква нещо, което нарцисът рядко е готов да предложи – смирение, изисква край на фантазиите, изисква поета отговорност… Това не е интелектуално упражнение, това е емоционално и морално осъзнаване. И затова повечето не колапсират. Повечето ескалират, защото ескалацията им се струва власт… Те не отстъпват, а атакуват, възстановяват контрол. Намират нови източници, пренаписват наратив, представяйки се за жертва, мъченик или непризнат гений… Ескалацията може да приеме различни форми – по-нестабилни отношения, по-рисковано поведение, голяма лъжа, дори саморазрушителни шаблони, маскирани под триумф. Това е последният отчаян опит да докажат на себе си и на другите, че фантазията все още се държи, и известно време това може да е успешно. Нарцисът може да спечели нов кръг почитатели, да смени града… Но под всичко това пукнатините остават. И доколкото са се отказали от урока на краха, са обречени да повтарят цикъла все по-отчаяни, все по-пусти, все по-сурови. И последствията нарастват с времето… Спектакълът продължава, но публиката си е тръгнала. И тук има трагическа ирония. Качествата, които можеха да ги спасят – уязвимост, отговорност, емпатия, са тези, които те са потиснали. Считали са, че тези черти ги правят слаби, но всъщност те са били основа за истинската сила и в тяхно отсъствие остава само крехка идентичност, поддържаща обида, отрицание и заблуждение… За тези, които се грижат за нарциса – за семейство, партньори, приятели, стадият крах или ескалация често става крайна точка. Ако нарцисът избере крах и приеме тежките му уроци, може да има надежда на примирение, въпреки че това би било дълго и трудно. Но ако ескалира, често разкъсва връзката с тези, които отказват да играят. Биха очерняли тези, които са ги обичали най-много. Биха се оградили с хора, които поддържат илюзията, а не я оспорват. Постъпвайки така, те се лишават не само от възможност да растат, о и от възможност да бъдат истински обичани…
Но животът има свойството да изисква разплащане. И когато идва време за плащане, когато маската повече не скрива пустотата, те остават пред избора – да рухнат и да се променят честно или да ескалират… Единият път е болка, след който идва свобода. Другият е комфорт, след който идва забрава. Повечето избират последното. Не защото са зли, а защото се страхуват. Боят се от истината, боят се от себе си, боят се от това, което ще видят, ако спектакълът някога свърши. Но за немногото, които избират първото, за тези, които са готови да минат през огън, има изкупление, има обновление, но то струва всичко, което са построили и не се явява реално. И съвсем немного са готови да заплатят тази цена…”
*** Проф. Сам Вакнин за възпитанието на детето
“През 1970 г. са възникнали множество теории за това как здравата детска психика се превръща в нарцистическа. Какво предизвиква тази трансформация? Какво превръща детето от пълно с радост, любопитство и щастие в отчуждено от себе си, антагонистично и подчинено на ново божество фалшиво Аз?… Да започнем с Хайнс Когут. През 1977 г. Когут предположил, че в развитието на детето има два ключови аспекта – грандиозен ексхибиционизъм и идеализация. Детето на възраст 18 месеца, 2 или 3 години трябва да развива грандиозност, за да може да опознава света смело, да взаимодейства с други хора, да преживява загубите, неудачите и болката. Грандиозността е ключ към външния свят, необходимо условие за отношенията в бъдеще. Родителите трябва да поддържат тази грандиозност чрез емпатично отразяване – без критика, без насмешка и без да го унижават. Идеализацията изисква от родителите съответстващо поведение, за да станат ролеви модели. Ако родителите искат детето да не лъже, те самите също не трябва да лъжат. Ако искат детето да бъде справедливо и емпатично, те трябва да демонстрират тези качества. Детето ще им подражава чрез социално обучение. Но постоянната родителска поддръжка не трябва да се превръща в хиперопека или поставяне на пиедестал. Родителите трябва да бъдат безопасна база, в която детето се връща след изследване на света, за да придобие опит, без да се страхува от наказания. При това родителската поддръжка трябва да се редува с оптимална фрустрация, кратки периоди, когато детето не получава ръководства, потвърждения или дори присъствие на родителите. Тези фрустрации моделират грандиозността, превръщат я в увереност в себе си, помагат на детето да се заземи в реалността и да усвои родителските идеали… Прекомерно закрилящо родителство или отказ от фрустрации е също форма на насилие, т.к. те не позволяват на детето да развие идентичност, да изследва реалност и да се подготви за живота си като възрастен. От друга страна, недостатъчно родителство или отсъствието на емпатия не позволява на детето да формира себеценност. Такова дете зависи от външна обратна връзка, за да се стабилизира – при отсъствие на обичащи родители. Това води до отсъствие на любов към себе си и към другите, а също и до проблеми в отношенията. През 1975 г. Отта Кернберг предлага нещо друго. Той утвърждава, че студенината, строгостта, враждебността и скритата агресия на родителите предизвикват защитни реакции на детето, препятстващи формирането на здрава самооценка и до липса на стабилно ядро на себеуважение. Кернберг утвърждава, че нарцистическите деца често заемат централно място в семейството, например – като единствено дете или като този, който трябва да реализира семейните амбиции – такива очаквания създават хроническа потребност от убежище. И детето създава фалшиво Аз, чувство за превъзходство и илюзорни ценности. През 1960 г. други утвърждават, че нарцисизмът възниква, когато родителите използват детето за реализация на своите амбиции и нереализирани фантазии. Детето става инструмент, източник на външна регулация за родителя. През 1979 г. Роднийн добавя друг аспект – отделя два конкуриращи мотива у родителите – егоцентричен /Как детето да удовлетворява моите потребности/; детацентричен /Как аз удовлетворявам потребностите на детето/. Емпатичните родители използват детацентричния подход. Егоцентричният подход води до нарцисизъм на детето – любовта и емпатията на такива родители са обусловени от изпълнение от детето на техните стандарти, иначе детето се лишава от емоционална поддръжка. Това предизвиква защитна фиксация. Детето се стреми да удовлетвори емоционалните потребности на родителя, жертвайки собственото развитие. Карен Хорней пише, че родители, пренасящи своите амбиции на детето, го заставят да чувства, че го обичат за някакви измислени качества, а не заради истинското му Аз. Затова детето изоставя своето истинско Аз в полза на идеализирано фалшиво Аз, което съответства на очакванията на родителите… През 1981 г. Милан предлага идея, че децата научават за себе си и за другите, наблюдавайки за поведението на родителите. Родители, установяващи малко правила и граници, учат детето, че то е висше над другите и има право на особено отношение – такива деца използват подобно отношение с другите, използвайки същите стратегии, които са работили с родителите, а това води до дисфункционални отношения и разочарования. Тези родители също формират у детето убеждение, че другите са по-ниски, слаби, податливи и манипулируеми. Детето става макевиалист, формирайки нарцистически вътрешен модел на света, където той е богоподобен, а другите са предназначени за подчинение. Теорията за възпитание описва три измерения – топло отношение, мониторинг и психологически контрол. Топлото отношение е емоционална и материална поддръжка, приемане и отзивчивост. Мониторингът е следене за действията и обкръжението на детето. Психологическият контрол включва натрапчиви действия, манипулация на чувството на вина, лишаване от любов, хиперопека, разочарование, обида, използване на детето за реализация на родителските фантазии… Има и други теории.”
“Прекомерната опека е способ да се травмира детето. Негативните последствия от прекомерната опека на някои родители върху детето остават за цял живот. Детето носи този дар от родителите – неувереност, тревоги и страх, в продължение на целия си живот. Прекомерно закрилящите родители правят следното – те лишават детето от достъп към реалността, стягат с корсет детето, боготворят го, поставят го на пиедестал… и всичко това се прави, за да не се сблъска детето с реалността… Прекомерно закрилящите родители искат да изолират детето от неизбежната болка, обида, травма, от която детето би пострадало във взаимодействието със света и с други хора. Работата е там, че тази болка, тези обиди, тези загуби имат решаващо значение за личния ръст и развитие. Ние се развиваме умствено и психологически чрез страдания и загуби. Ако ни отнемат този опит, никога няма да пораснем, изоставяме в развитието. Клинически оставаме деца или подрастващи – архетип Питър Пан. Следващото, което правят прекомерно закрилящите родители, е, че не дават на детето шанс на сепарация, индивидуация… Прекомерно закрилящият родител действително се бои, че с детето може да се случи нещо лошо, ако детето се отдели и тръгне по свой път… накратко, родител, проявяващ прекомерна опека, страда от тревожно разстройство и внушава тази тревога на детето – прави го тревожно, заразява детето с тази тревога. И така, детето е изплашено и не иска да се отдели от родителя – сепарация, индивидуация следователно няма. И лични граници няма. Родителите не допускат поява на лични граници… Но ако на Вас не Ви е разрешено да се сблъсквате с реалността, не Ви е разрешено да растете, ако сепарацията и индивидуацията са недопустими и се считат за нещо лошо, ако се опитвате да проявите индивидуалност, а Ви наричат лошо момче, лошо момиче или лошо създание, тогава не могат да се формират граници, защото формирането на граници е предателство на родителските фигури, причиняване на болка, безпокойства, а може би обида и вина и всичко това в комплекс затруднява тестирането на реалността от детето. Не е възможно да се провери реалността, когато всичко се филтрира през мембрана на родителско присъствие. И така, тези деца порастват и стават възрастни, които много трудно разбират другите хора… Родителите учат детето, че действията не могат да имат последствия, че детето може да прави със себе си и с другите всичко, което иска и детето никога няма да бъде наказано, защото родителите му ще са наблизо, за да го изолират, оградят, защитават, консервират… Такива родители използват детето, за да намалят своята тревожност, да смекчат депресия и неувереност в себе си… И така детето става външен регулатор на прекомерно закрилящия родител… Детето ограничава живота и поведението си, детето се въздържа от изследвания, експерименти, защото това може да повлияе на майка му или на баща му лошо или отрицателно. Накрая детето израства нарцис, води до поведение, наречено научена безпомощност… Тези родители са насилници… Това са опити детето никога да не стане себе си, никога да не реализира потенциала си, никога да не е в отношения на близост и равенства.”
