Законът дава свобода на физическите и юридическите лица да се договарят и споразумяват съобразно императивните норми и добрите нрави.
Понякога между тях възникват спорове на различни основания. Вместо да се опитат да уредят тези спорове извънсъдебно, те се обръщат към съда, за да разреши последният конфликта им чрез методи на принуда, на власт и подчинение. Т.к. съдът съди и решава според събраните доказателства и истината за съда е тази, която се разкрива от доказателствата, възможно е тази истина да не е тяхната истина и те да останат разочаровани. Тоест има вероятност съдът да постанови решение, което не би им се сторило справедливо и да не е същото, което са очаквали. Но щом той е приел да разглежда спора, щом искът не e оттеглен или няма отказ от него, щом няма споразумение или спогодба по делото, съдът е длъжен да постанови решение, а с това решение страните по делото са длъжни да се съобразяват.
Съдебното решение е последният акт на исковото производство, с който то завършва. То е държавен правосъден акт, тоест едностранно властническо изявление на съда по съществото на спора, за решаването на който е бил сезиран. Както при разглеждането на делото доказването е от основно значение, така и при постановяването на съдебното решение преценката на доказателствата играе ключова роля. Ако страните не са представили доказателства за осъществяването на определени факти, макар и истинни, съдът ще счита, че тези факти не са се осъществили и че спорното право не съществува, съответно че искът е неоснователен. Съдът преценява всички доказателства по вътрешно убеждение, тоест няма задължителни правила, по които съдът да направи изводите си въз основа на събраните доказателства.
Съдебното решение съдържа ЗАПОВЕД да се преустанови правният спор, като страните по делото следва да възприемат определеното от съда поведение. Тоест то е държавна властническа заповед, с която страните са длъжни да се съобразяват и не е нужно съгласието им.
Сред правните последици на съдебното решение най-важна е т.нар. сила на присъдено нещо. Сила на присъдено нещо има всяко влязло в сила решение независимо от вида на иска и от изхода на делото. Правоотношението, придобило качеството на присъдено нещо , не може вече да бъде предмет на съдебен спор.
Тоест адресатите на решението са подчинени на властническата заповед, която са изискали от съда, с други думи, сами са се поставили в положение на подчинени и зависими. А тази властническа заповед не винаги е такава, каквато очакват.
При споразумението по правен спор, постигнато в процедура по медиация, страните са равни. Отношение на власт и подчинение няма. Спорещите страни се съгласяват да прекратят спора си и да възприемат определено поведение в отношенията си. Чрез споразумението страните използват договорната си свобода, която им предоставя Законът. За пораждането на определени последици от споразумението се съгласяват и двете страни. Т.к. е споразумение, а не съдебно решение, сила на присъдено нещо няма, освен ако не се внесе в съда за утвърждаване. Утвърденото от съд споразумение придобива сила на присъдено нещо.
Споразумение чрез медиация страните могат да постигнат и по висящо съдебно производство. Тогава съдът го утвърждава, ако не противоречи на Закона и добрите нрави и прекратява делото на това основание. Обикновено такова се сключва, след като се съберат доказателствата и страните са наясно кои факти с правно значение са успели да докажат и кои не и след като са направили значителни разноски, по-голямата част от които невъзвръщаеми.
Така че изборът между съдебно решение или споразумение е въпрос на избор между зависимост или независимост.
Да сезирате съда със спора си означава да се поставите доброволно в подчинено положение.
У нас все още много хора не осъзнават, че най-доброто решение за спор, в който те участват, може да бъде взето от самите тях и се обръщат към съда с искания да ги принуди да възприемат определено поведение в бъдеще чрез съдебно решение. Статистиката показва, че делата се увеличават всяка година, а населението на страната намалява. Тоест все повече хора, оказва се, не вярват на собствената си преценка. Но по-лошо е, че живеят като безсмъртни и нямат против да прекарат няколко години в адвокатски кантори и в съдебни зали. А Законът за медиация им дава възможност за свобода и избор и за спестени ресурси, които вероятно съдещите се не оценяват.
“Най-доброто решение е съгласието между заинтересуваните страни, което обаче не трябва да се постига с принуда, дори ако тя е косвена.” – Конфуций
Споразумението между спорещи страни е победа и за двете. Влязлото в сила съдебно решение е мнима победа за едната страна.