През декември 2004 г. бе обнародван Законът за медиацията. С него бе регламентиран алтернативен на съдебното разглеждане способ за уреждане на правни спорове. Към настоящия момент медиацията се утвърди като по-справедливия начин за решаване на спорни въпроси, само чрез който спорещите страни могат да постигнат взаимноизгодно решение.
Медиацията има съществени различия от съдебното производство, които ще изложа по-долу:
За разлика от съдебното исково производство, което започва по инициатива на ищеца без съгласието на насрещната страна – ответник, за участие в процедура по медиация са нужни съгласията и на двете страни по спора. В съдебното производство е предвидена възможност делото да приключи с решение дори при последващо пасивно поведение на ищеца или на ответника – съдът по искане на насрещната страна може да постанови т.нар. неприсъствено решение. В процедура по медиация е нужно активното участие и на двете спорещи страни. Тоест до споразумение, което е целта на медиацията, не можем да стигнем, ако само едната страна по спора е изявила желание и прави нещо, за да уреди спора извънсъдебно.
Съдебното производство е състезателно, което означава, че спорещите страни – ищец и ответник, са противници. Кой ще бъде ищец и кой – ответник зависи не от обстоятелството кой е по-прав, а от обстоятелството кой е поел инициативата, кой е бил първи. Ищецът подава искане до съда да разгледа предявените му претенции и ако искът или исковете му са допустими, съдът приема за разглеждане спора, образува се дело. Основателността на предявените от ищеца претенции се проверява и доказва в производството. За съда само доказаният факт е осъществен факт, тоест дори ищецът да смята, че исканията му са основателни и правото му следва да бъде удовлетворено, ако няма доказателства, искът му или исковете му ще бъдат отхвърлени. Ако се случи последното, ищецът дори ще отговаря за разноските на ответника, на когото е предизвикал грижи по делото. Процесуалната роля на ответник не означава, че тази страна по делото е виновна или че е била недобросъвестна в отношенията си с ищеца. Последното се твърди от образувалия делото ищец, но това твърдение следва да се докаже. Ответникът обаче може да е притеснен неоснователно и дори да има претенции в много по-голям размер от тези на ищеца, но да не ги е предявил поради някакви съображения. В такъв случай ответникът възразява или предявява насрещни искове срещу ищеца по така образуваното вече дело, все пак иска да се защитава. Но ответникът също трябва да докаже основателността на възраженията си или исковете си. И така противниците по делото ищец и ответник стават истински врагове. Дали истината на единия и истината на другия ще бъде доказана в процеса, зависи от техните адвокати и от възможността да се съберат доказателства. Установяването на истината не винаги е възможно, а съдът съди и решава според доказателствата. Недоказаните твърдения са неистинни за съда.
За разлика от съдебното производство, в процедура по медиация спорещите не се състезават, а си сътрудничат в търсенето на справедливо решение. Не се събират доказателства, но се разчита на искреност. Затова и процедурата е поверителна. И медиаторът, и другите участници имат задължението да пазят в тайна всички обстоятелства, факти и документи, станали им известни в хода на процедурата.
И в съдебното производство, и в процедура по медиация страните са равни. Това означава, че както в съда страните имат равни процесуални възможности, макар и с някои разлики заради различната има процесуална роля, така и в процедура по медиация на страните следва да се предоставят равни възможности за участие. Принципът на равенство в медиация следва да се разбира по следния начин: Медиаторът е длъжен да се съобразява с мнението на всяка от страните по спора еднакво.; Ако медиаторът има отделни срещи с едната страна, следва да има отделни срещи със същата продължителност и с другата.; Ако едната страна участва сама в процедурата, другата не може да се яви с адвокат.; Ако едната страна доведе приятел, и другата трябва да доведе трето лице. Спазването на принципа на равенство е ангажимент на медиатора.
Медиаторът следва да остане неутрален в процедурата, което означава да не дава правни съвети и да не натрапва своето мнение. В медиация решението на спорните въпроси се взема от страните, а медиаторът ги подпомага в търсенето на взаимно приемливи варианти на решение по критерии, които страните сами избират.
И съдията/съдебният състав при въззивно и касационно производство, и медиаторът трябва да бъде безпристрастен. При съмнение в безпристрастието на съдия е предвидена възможност за отвод, разбира се при спазване на определена формалност. Такава възможност има и в процедура по медиация.
Знаем, че в съдебното производство всичко е строго формално – предвидена е форма и срок за всички процесуални действия, водят се протоколи от съдебните заседания. Ако протоколът отразява некоректно извършени в заседанието процесуални действия и изявления на страните, адвокатите, свидетелите и вещите лица, има много кратък срок, в който може да се иска поправка. Ако се изпусне срокът за подаване на молба за поправка, протоколът остава с невярно отразено съдържание, което повлиява на съдебното решение. Протоколът се счита за доказателство за извършеното в съдебно заседание, тоест отразеното в протокола, макар и невярно, се счита за истинно една седмица след съставянето му, ако не е била подадена молба за поправка. Подобно е положението и с другите процесуални действия, извършвани от страните и от техните представители. Извършваните от тях процесуални действия след законоустановените или указаните от съда срокове се смятат за неизвършени. Има и тридневни преклузивни срокове. Преклузивен срок означава, че ако съответното процесуално действие не бъде извършено в този срок, на следващия ден вече е късно – дори Вашият адвокат да напише десет страници документ ден след изтичането на срока, нито една страница от написаното няма да се зачете по делото или с други думи, съдът ще счита, че документ не е бил представян. Ако за изпуснатия срок има уважителна причина, може да се използва процесуална възможност, но отново в определен срок и при спазване на формалност. Не се счита за уважителна причина почивката на адвоката на море или на планина, защото презумпцията на ГПК вероятно е, че адвокатът никога не почива или че е длъжен и може да изкачва някой планински връх с квалифицирания си електронен подпис и с лаптопа, а мисълта за интернет никога не го напуска. Не е същата презумпция обаче за съдията. Сроковете, предвидени в ГПК, за постановяване на съдебни актове, са малко. Съдебен акт е не само крайният акт на съда – съдебното решение, с което приключва производството. Докато е висящо делото, съдията постановява много други. Разменят се книжа между страните и техните представители и съда. Бързината на постановяване на съдебни актове по висящото производство зависи в голяма степен от дисциплината на съдията. При забавяне от негова страна е предвидена процесуална възможност за въздействие, но отново при определена формалност – молба за определяне на срок при бавност.
В процедура по медиация формалността е ограничена. Протоколи не се водят освен за началото и края на срещата, но не се записват изявления на участниците. Дори записките, които обикновено медиаторът си води, се унищожават след процедурата. Заради липсата на формалност и нужда от специални знания на спорещите, страните често участват в медиация без адвокати.
Срещите по медиация се провеждат в удобно за всички участници време, за разлика от съдебните заседания, за които съдът изпраща призовки или обявява в открито заседание ден и час за следващото.
Съдебното производство е обикновено публично – при открити врати. Само в предвидените в ГПК случаи съдът може да постанови разглеждането на делото или извършването само на някои действия да стане при закрити врати.
За разлика от съдебните заседания, срещите по медиация се провеждат в дискретна и предразполагаща обстановка. Участниците трябва да се чувстват комфортно и уверено, че това, което ще споделят, ще остане в тайна.
В съдебното производство признанията на факти и искания на насрещната страна винаги имат определени правни последици. В процедура по медиация поверителността гарантира, че всякакви признания ще останат без последици.
Освен това съдебното разглеждане на спора отнема много време. В редки случаи първоинстанционното решение влиза в сила. Обикновено се обжалва и съдебният спор минава на следващо ниво – въззивна инстанция и евентуално ВКС. Ако спорът подлежи на касационно обжалване, ВКС може да върне делото за ново разглеждане, а е възможен и още по-тъжен сюжет – спорът отново да стигне до ВКС. Загубеното време е много. Разглеждането на делото във всички инстанции е свързано с много разноски – адвокатски възнаграждения, държавни такси и други. Без съдебни експертизи рядко минава, а те са скъпи и депозитът за тях се внася предварително от страната, която ги иска. При непълнота на заключението на вещото лице се иска допълнителна експертиза. При оспорване на заключението се иска повторна. Държавната такса, събирана от съдилищата като първа инстанция, е четири процента от цената на иска, за всеки иск се събира отделна такса. Държавната такса, събирана от съдилищата за обжалване пред въззивна инстанция и касационно обжалване, към настоящия момент е 50 на сто от таксата, дължима за първоинстанционното производство, върху обжалваемия интерес, но адвокатските възнаграждения не са по-ниски. Когато по делото има повече от две съдебни заседания, съгласно чл.7, ал.9 от Наредбата на ВАС за минималния размер на адвокатските възнаграждения, клиентът дължи плащане за всяко следващо заседание допълнително по 250 лева, а това се случва често. Така че, когато ищците образуват дела, следва да мислят имат ли средства за по-продължително разглеждане на делото на първа инстанция, за въззивно и евентуално за касационно обжалване. В редки случаи е възможно и да се иска отмяна на влязло в сила съдебно решение, което означава още разноски.
Съдебното решение не може да удовлетворява и двете спорещи страни. Ако удовлетворява ищеца, ответникът е недоволен и обратно. В процедура по медиация целта е и двете страни да са удовлетворени, тоест търси се взаимно приемливо решение. Само в медиация могат да се намерят творчески решения.
Актът, с който завършва съдебното производство, е едностранен властнически акт, чрез който съдът задължава страните да се съобразяват с постановеното решение – то има сила на присъдено нещо, понякога изпълнителна сила и дори в определени случаи – конститутивно действие. Последното означава, че съдът едностранно предизвиква промяна в граждански правоотношения. Налице е отношение на власт и подчинение. До постановяване на съдебното решение пътят е дълъг и трънлив.
Споразумението, постигнато в медиация, е двустранна сделка, при която страните са равни. Те доброволно се съгласяват да уредят бъдещите си отношения по определен начин съобразно договорната свобода, която им дава Законът. Тоест решението е в техните ръце. До споразумение в медиация се стига бързо, за няколко часа.
При постановяване на съдебното решение съдията се интересува само от това, което се вижда над повърхността. Работата на медиатора е да разбере какво се крие под повърхността. Ще направя следното сравнение между съд и медиация: Знаем, че в западната медицина се въздейства на симптомите на болестта, а не на причините, затова болестта остава – това е съдът. В източната медицина се търсят причините на болестта и се въздейства върху тях, така хората оздравяват – това е медиация.
И най-мъдрият съдия не може да постанови по-добро съдебно решение от споразумението, постигнато в медиация.
След всичко гореизложено считам, че всеки, който цени времето си, парите си, спокойствието си и правото си да взема самостоятелни решения, ще оцени съвременния способ за решаване на спорове – медиацията. Медиация означава свобода, съд означава власт над Вас.