По действителен случай – Из книга на Стивън Кови.
Историята се случва в САЩ.
“Дори най-шумните процеси за убийства могат да бъдат по-леки, отколкото тези за попечителство в семейния съд. Във въпросния ден се решавала съдбата на седемгодишно момиченце и петгодишно момченце…
Първи взел думата адвокатът на жената, който заявил, че ще представи доказателства, че мъжът предпочита лова и риболова с приятелите си, боулинга и излизанията до късно вечер. Неговият адвокат пък щял да покаже, че съпругата му има връзка със свой колега. И двамата искали пълно попечителство над децата.
Съдийката свалила очилата си, помълчала малко и тихо заговорила:
“Днес в продължение на няколко часа аз ще слушам доказателства. После ще реша на кого да повярвам. Може да заключа, че бащата е гуляйджия. Може обаче да установя, че майката има незаконна връзка. След това ще взема решение и точно това е рискът, който вие поемате, като оставяте аз да реша нещо, което вие като родители би следвало да решите – не въз основа на егоистичните си интереси, а за доброто на децата.
Знаете ли, аз не обичам вашите деца – загрижена съм за тяхното благополучие, но не ги обичам като вас. Но аз ще взема решение, което ще повлияе на живота им. И то може да се окаже грешно решение.
Предлагам ви вие, двамата родители, да пораснете и да поставите интересите на децата си над своите. Ще се оттегля за тридесет минути. В това време вие излезте с адвокатите си и поговорете кое наистина е най-добро за вашите деца. Направете планове за бъдещето им. Ако успеете да загърбите гордостта си, ще можете да направите най-доброто за тях.
Ако не го направите, вие ще оставите тяхното бъдеще в мои ръце – ръцете на напълно чужда, която дори не ги познава. Ще се видим след половин час.”
… Онази сутрин срещата между родителите продължила няколко часа – от време на време в присъствието на адвокатите, но предимно насаме. Изслушвали се взаимно и се извинявали един на друг. Осъзнали какво са сторили, обявявайки си война. Съпругът всъщност не бил гуляйджия, а съпругата нямала връзка – това били грубите инфантилни обвинения на нападателната нагласа. Отчаяната жена наистина била разговаряла с шефа си за своите проблеми, но нищо повече. А той бил незрял, но не и лош баща…
Мъжът се съгласил, че жена му е по-подготвена да бъде основният родител…
Вместо цял ден да слуша детински обвинения и да се опитва да вземе решение въз основа на най-лошата разновидност на двуалтернативното мислене, семейният съдия се проявил като катализатор на Трета алтернатива. Тя знаела, че работата й не е да предостави бойно поле на двамата родители, а да създаде най-доброто възможно бъдеще за децата им. За щастие родителите осъзнали, че и тяхната работа е същата.
Разбира се, разведените мъже и жени нямат нужда от катализатор в съдебната зала, за да изберат синергични вместо деструктивни отношения. Решението е тяхно. Не е необходимо да стават жертви един на друг.”
Съдията в разказа използва две трансформиращи техники, общото между които е искреността – Прозрачност и Огледало /тя “държи огледалото” срещу страните/. Знаейки че хората понякога искат и правят неща, които не са най-добрите за тях, от неразбиране или от гордост, съдията казва онази некрасива, но ВЯРНА информация, която може да “отвори очите” на родителите, и постига мотивацията им да си променят поведението в по-благоприятна за тях насока.
Особеното при техниката Огледало е, че тя действа трансформиращо само при хора със здраво его. При други – с нездраво его, действието й е различно: обичайната реакция е обезценяване или обиди, изречени от хората с нездраво его по адрес на лицето, “позволило се” да има каже онази истина, която те отричат и искат да скрият. Но обезценяващите изрази и обиди всъщност са признания на хора с нездраво его за себе си.
Източник: книга на Стивън Кови.
*** Притча
“Веднъж при един мъдрец дошла млада и красива девойка, разстроена и със сълзи на очи.
- Не мога повече, Учителю… – проплакала тя. – Много съм разочарована от хората. Винаги съм мила и добра с тях, помагам им, както мога, никого не обиждам. И въпреки това не получавам и капка уважение. Присмиват ми се, обиждат ме, а понякога са открито враждебни към мен. Кажи ми какво да правя.
Учителят помислил малко, сложил на масата едно огледало и казал:
- Хората гледат в душата ти като в огледало – независимо от твоите добродетели, те виждат отразени своите пороци. И затова се опитват да те клеветят, унижават и нараняват. Порочният човек винаги враждува с по-добрите от него – първо, защото не иска да признае, че някой е по-добър, и второ, защото не желае да се промени.
- Добре, но какво да правя? – попитало момичето.
- Бъди като цветята – те отварят своите пъпки постепенно и споделят красотата си само с тези, които имат очи и сърце за нея.”