Свободата/независимостта е сложен парадокс. Почти всички хора твърдят, че ценят свободата, а когато имат възможност да я използват, някои се отказват, защото свободата изисква и отговорност, и умение да се използва – тя не се съпровожда с инструкции за употреба. Свободата включва вземането на самостоятелни решения.
Във всяка зависимост има рискове.
Ако трябва да използваме две думи, които най-добре характеризират съдебното исково производство в България, това трябва да са “ЗАВИСИМОСТ” и “НЕСИГУРНОСТ”. Зависими са и ищецът, и ответникът. Зависим е и процесуалният представител. Зависим в някаква степен може да бъде и съдията. Най-висока цена плащат обикновените хора, които не знаят какво започват и какво рискуват. Именно обикновените хора могат да платят и за чужди грешки в съда, не само за своите. А съдебното решение винаги започва с “В ИМЕТО НА НАРОДА”.
Какво ще бъде съдържанието на крайния съдебен акт зависи освен от работата на адвокати, показания на свидетели, заключения на вещи лица и т.н., така също и от отговорността на съдията. Ако цени ЧЕСТТА, дадена му В ИМЕТО НА НАРОДА, съдията се старае и обявява правилно резултата от съдебното състезание. А ако цени властта, с която разполага, се случват неща, които не трябва да се случват в правова държава.
При едно етично проведено съдебно състезание и спазени процесуални правила от съда, две плюс две трябва да е равно на четири – съдът следва да даде указания на страната чрез нейния процесуален представител, ако има такъв, по кои твърдени факти не сочи доказателства, да се съберат доказателствата етично, протоколи от съдебни заседания да не се съчиняват в части, доказателствата да се обсъдят в цялост – започва се от писмените и се продължава с гласните, свидетелски показания не се обсъждат едностранно в помощ на едната страна, обръща се внимание на противоречията в тях и т.н. и така се постановява правилно и вероятно справедливо решение – поне според доказателствата и съобразно условията по действащите закони. Дали винаги е така… – не, не е.
Заради съдийски грешки дела отиват на следваща инстанция, а за следващите инстанции плащат страните.
Ако протокол от заседание, който се изготвя под диктовка на съдията, не отразява коректно извършените в заседанието действия, изявления и изказвания, които са от значение за делото, се иска поправка, но поправката се прави на извънредно заседание, което оскъпява производството, и кой плаща накрая – съдията или страната, която се осъжда от съдията за разноски! По-лошото е, че уважаването на искането за поправка на сгрешен протокол зависи от същия съдия въпреки очевидния конфликт на интереси и е възможна нова съдийска грешка и на извънредното заседание и в протокола да останат “свободни съчинения”, отразяващи се на решението.
Колко ще бъдат и производствата по частни жалби зависи в голяма степен от работата на съдията. За производствата по частни жалби отново плащат страните.
Съдиите се ползват с функционален имунитет – това означава, че при осъществяване на съдебната власт те не носят наказателна и гражданска отговорност за служебните си действия и за постановените от тях актове, освен ако извършеното е умишлено престъпление от общ характер /и е доказано/. С навършването на петгодишен стаж като съдия и след атестиране с решение на ВСС съдиите стават несменяеми. Съществува мнение, че нормативната уредба на служебното положение на съдиите е гаранция за добро правосъдие, но всъщност е обратното – именно тази уредба, която дава свобода и власт заедно, е причина за някои неправилни съдебни актове.
В нашата “правова държава” законодателят се доверява на честността, дисциплината и отговорността на съдията, когото поставя в привилегировано положение. Доказателствата се преценяват по вътрешно убеждение. И ако това доверие е абсолютно оправдано за всички съдии, как да си обясним “свободно съчинение” в протокол от съдебно заседание, как да си обясним пропуснати и необсъдени в решение писмени и гласни доказателства на едната страна, за да се отхвърлят искове като недоказани и т.н. …
Адвокатът не се ползва с имунитет и носи гражданска отговорност за вреди, причинени от небрежна работа по дело. Обезщетението се иска по трудния или по лесния начин, но за клиента винаги е неудобство.
За бавното развитие на съдебните производства отговорността е на съдията. Процесуалният закон задължава страните /чрез или без процесуални представители/ да бързат, но са много малко сроковете, задължаващи и съдията да бърза – кратките преклузивни срокове са за страните и за техните представители. Факт е, че в някои случаи се насрочват съдебни заседания за след повече от година, като през това време не се разменят книжа и по делото не се работи, а се чака заседание от около двадесет минути. Заседание се насрочва от съдебния състав, на когото е разпределено делото. За акта, с който се насрочва съдебно заседание, също се чака.
Възможно е адвокатът да използва абсолютно всички законни средства, за да защити интересите и правата на клиента си, който първоначално е имал реални шансове за успех, и въпреки това да загуби делото заради грешни сметки на съдията. Въпросът тук е: КАКВА Е ПРИЧИНАТА ЗА ГРЕШНИТЕ СМЕТКИ?
Неприетият отвод на съдия може да има фатални последици – отвод се иска от същия съдия, в чиято неутралност /безпристрастност/ се съмняваме въпреки очевидния конфликт на интереси. Отводът може да не бъде приет от съдията и какво се случва после … !!!
А понякога хора, а не ХОРА, очакват от адвоката да им утвърди хиперболите, за да се постановят съдебни решения в тяхна полза по незаконосъобразен начин. Адвокат с принципи ще се противопостави, но всички ли ги имат! В законодателството ни има “дупки” и “вратички”, но е въпрос на принципи дали да се използват за утвърждаване на неистини.
Вещите лица се назначават от съда и това обстоятелство ги прави зависими от съда. Независимо от цената на експертизата съдът не е длъжен да възприема заключението.
Въззивната инстанция у нас е по-скоро “потвърдителна” инстанция, което означава, че най-често първоинстанционните съдебни решения се потвърждават. Въпросът тук е: ЗАЩО? Дали защото първоинстанционното решение действително е правилно; дали защото адвокатът е проявил небрежност или невежество и не е изготвил адекватно въззивната жалба, поради което е ограничил въззивните съдии в работата им, или защото потвърждаването на съдебно решение е по-лесно от отмяната му …
И накратко – две плюс две може да не се получи четири в съда. Сборът от тези две числа може да бъде и пет, и три, и нула …, а събирането им може да се окачестви не като нечие знание на математика от първи клас, а като много добри математически умения и може да доказва, че нечии шестици по математика са напълно заслужени.
Ако уцелите комбинацията от добър адвокат, съдия, оценил честта, и имате доказателства, делото ще приключи с правилно събиране на две плюс две и сборът ще бъде четири. Но ако липсва част от тази печеливша комбинация, резултатът може да бъде различен. Съдебен състав не се избира.
Образуването на дело означава задължение за съда да се произнесе по предявения иск, освен ако искът бъде оттеглен, ищецът се откаже от него или ако се постигне съдебна спогодба или споразумение в медиация. При оттегляне на иска ищецът си запазва правото да предяви същия иск в бъдеще, но отговаря за разноски на насрещната страна, ако вече са направени такива, и съдът не връща внесената държавна такса. При отказ от иск ищецът завинаги се отказва от предявяване на иска, другите последици са идентични с тези при оттегляне на иск. Ако отказът е направен пред въззивна или касационна инстанция, обжалваното решение се обезсилва. При постигната съдебна спогодба съдът връща голяма част от държавната такса – за нуждите на съдебната спогодба страните по делото ищец и ответник трябва да се явят лично в съдебно заседание или да дадат изрично пълномощно на процесуалния си представител да сключи от тяхно име и за тяхна сметка спогодба с определено съдържание, защото общото пълномощно, което страните дават на процесуалния си представител в началото не е ефективно в този случай; в протокола от съдебното заседание се записва спогодбата и страните се подписват; съдебната спогодба има сила на влязло в сила съдебно решение и не подлежи на обжалване пред по-горен съд. Споразумението, сключено от страните по делото, в медиация, ако бъде внесено в съда за утвърждаване, също има сила на съдебна спогодба. Удобството на страните в този случай е в обстоятелството, че се избягва притеснението от съдебно заседание. Съдът и в този случай връща голяма част от внесената държавна такса. Адвокатските възнаграждения си остават за сметка на страните така, както са направени, освен ако страните се споразумеят и относно това – например една от тях да възстанови частично или в цялост платеното адвокатско възнаграждение от насрещната.
Разбира се, най-добре е по споровете, подходящи за решаване чрез медиация, страните да си спестят времето и разноските и да използват директно алтернативата – извънсъдебна медиация, без сезиране на съда. Споразумението, постигнато в процедура по извънсъдебна медиация, може да се внесе в съда за утвърждаване, като разноските в този случай са много по-скромни.
Понастоящем и съдът прави много за популяризиране на медиацията, но медиация се предлага и по спорове, неподходящи за процедурата, въпреки че културата на споразумението, която целим да утвърдим чрез медиация, трябва да кореспондира с етиката. Тук се губи следата на алтруизма в каузата медиация – по спорове, неподходящи за процедурата, пътят към споразумението минава през компромиса, а за утвърденото компромисно споразумение няма следваща инстанция. Компромисното споразумение в медиация може да бъде резултат от нечии ‘’затворени очи” и нечии неправилни убеждения, че натискът и манипулацията не са неетични.
В противоречие с целта за утвърждаване на култура на споразумението е съдебната практика по единствените дела, които се образуват за утвърждаване на друга култура, а именно – за обезщетяване на неимуществени вреди.
Съдебна медиация се провежда само по спорове, предмет на висящи съдебни производства. При съдебната медиация страните по спора се свързват с координатор, който организира и насрочва срещите. Липсва възможност за преценка на спора от медиатор – дали е подходящ за процедурата. Подходящ за медиация спор означава, че страните имат реален шанс за постигане на ВЗАИМНОИЗГОДНО споразумение, което е в синхрон с целта и същността на процедурата. Неподходящ спор означава обратното и риск от опорочаване на медиацията чрез компромисно споразумение.
Съдебните медиатори са избрани от съдии, а не от други медиатори. Съдебният медиатор е зависим от съда.
Факт е, че извънсъдебните медиатори правят повече от съда за медиацията и за хората от народа.
Извънсъдебни медиатори организират събития за популяризиране на медиацията за своя сметка.
Извънсъдебни медиатори организират безплатни онлайн срещи с информативен характер почти ежеседмично.
Извънсъдебната медиация в най-чист вид представя същността и целта на медиацията, в основата на които стои независимост и етика.
Понастоящем извънсъдебната медиация е по-широко приложима от съдебната – провежда се и по спорове, за които няма образувани дела, и по спорове, предмет на висящи съдебни производства.
Извънсъдебна медиация се провежда в подходяща за медиация обстановка.
Успешно приключилите извънсъдебни медиации са двойно повече от съдебните.
Към днешна дата законодателят допуска едновременно практикуване на извънсъдебна и съдебна медиация. Липсва забрана за медиатор да работи и в Съдебен център, и извън съда въпреки очевидната “неправа стойка” на медиатор, “седящ на два стола” едновременно. Законодателният избор, направен при държавни и частни съдебни изпълнители, е пропуснат при медиаторите.
За да се улесни подготовката на процедура по медиация, много добра идея е да се включват в договори клаузи за медиация. Такива клаузи могат да бъдат включени в абсолютно всеки вид договор за разлика от арбитражната клауза.
Страните по договор могат да се съгласят евентуални бъдещи спорове във връзка с договора да бъдат разрешавани извънсъдебно чрез процедура на подпомагани преговори и само в случай на неуспешна медиация да отнасят спора към държавен съд или към арбитражен съд – в допустимите от Закона случаи. Могат да уговорят конкретен медиатор или Център по медиация, към когото да се обърнат за съдействие в случай на възникнал спор. Могат да предвидят и комедиация, ако желаят – комедиацията е процедура, провеждана от двама медиатори едновременно, или да посочат алтернативно няколко медиатори – в случай на невъзможност процедурата да бъде проведена от един – първи предпочетен, да се проведе от друг медиатор. Алтернативното посочване е препоръчително. Ако страните не желаят да конкретизират медиатор или Център по медиация, могат да предвидят необходимата професионална квалификация, която да притежава медиаторът, избиран при възникнал спор.
Брачен договор може да се сключи и преди брак под условие, че такъв ще бъде сключен, а може да се сключи и по всяко време, докато трае бракът – има форма за действителност, заради която Ви е нужен нотариус. Брачен договор може да се сключи и когато страните избират режим на разделност или режим на общност. В последните случаи в брачния договор се записва избраният режим и клаузата за медиация в случай на спор по време на брака или при желание за развод.
А сега разказвам приказката за бялата лястовица …
Имало едно време огромен дворец с пищни орнаменти и няколко статуи отпред, за който много се говорело, но малко се знаело.
В него се опитала да влезе БЯЛА ЛЯСТОВИЦА с чудотворна сила. Видял я царят и си казал: “ТЯ ЩЕ МИ ПОМАГА”. Царският съветник се замислил: “ДАЛИ НАИСТИНА Е БЯЛА”. Царят заповядал: “ПУСНЕТЕ ЛЯСТОВИЦАТА И Я ЗАТВОРЕТЕ В КЛЕТКА”.
Бялата лястовица не харесала клетката и това, което видяла и чула, докато била в нея. В двореца говорили на неразбираем за нея език и й липсвала свободата. Имала храна в изобилие и клетката й била златна, но не това било важното за нея. Заради липсата на важното загубила много от своята сила. Решила да избяга и успяла.
Заради нуждата си от свобода отишла при обикновените хора без дворци и без клетки. Те не я ограничавали в свободния й полет. Това възстановило силата й и тя помогнала на всеки, който бил в близост до нея, дори на онова момиче от разказа на Елин Пелин, чиито родители търсели бяла лястовица.
Видяла я една жена с три деца и с фамилия на победител, която много се впечатлила от помощта й и решила да организира събития и да говори за нуждата от свобода на бялата лястовица и нейната помощ. Грижела се за нея като за още едно дете. Измислила й име – нарекла я Медиация. Т.к. събитията не били финансирани от бюджета, тя ги провеждала не в огромни зали, а в домашни условия. Но оказало се, че бялата лястовица харесвала простите неща и започнала да идва доброволно на тези събития.
На едно такова събитие, организирано от жената с трите деца – с кафе, чай и курабийки, присъствала жена с очила. Тази жена слушала, впечатлена от ораторските умения и красиви думи на жената с трите деца. Тя видяла бялата лястовица и решила да пише за нея по своя си аналитично-напорист начин – от следващата сутрин.
Неделен ден през януари – за някои бил почивен ден.
Сутринта я посрещнала със сняг и непредразполагащо време. Жената с очила погледнала през прозореца, видяла форсмажорната обстановка и помислила: “ЧОВЕШКОТО ЛИ ДА ИЗБИРА ИЛИ ДА ОТИВА И ДА ПИШЕ ЗА БЯЛАТА ЛЯСТОВИЦА”, и взела решение – излязла и направила първата стъпка в снега и продължила със стъпките до офиса.
Жената с очила била дипломатична винаги, когато пожелае и ако пожелае, и решила да започне писането заедно с дипломацията. И писала … и писала – за двореца, и за извън двореца, и за бялата лястовица някъде. Искала да бъде обективна и да реши правилно задачата – две плюс две да е равно на четири. Но сметката все не й се получавала. Докато смятала, се сещала за ненаписаното заради дипломацията – за вятърните мелници в двореца, които мелят не брашно, а нещо друго, за Дон Кихот, опитал да направи революция, но постигнал своето примирение – дълго решавала да ги пренебрегне. Минали няколко месеца в грешни сметки и след дълго търпение жената взела най-бавното си решение – да остави дипломацията и да вземе Дон Кихот за помощник, с когото да събират две плюс две, за да го направят четири. Дни по-късно задачата била решена правилно.