Гражданската отговорност е два вида – договорна и извъндоговорна /деликтна/. Договорна отговорност възниква при неизпълнение на задължение по договор – неизправната страна дължи обезщетение. Извъндоговорната /деликтна/ отговорност възниква при нарушаване на законовата забрана за причиняване на вреди другиму. Деликт означава непозволено увреждане, а деликтната отговорност в тежест на причинителя на вредите цели обезвреда чрез обезщетяване на увредения /пострадалия/ за всички преки и непосредствени имуществени и неимуществени вреди, причинени от противоправното деяние. Договорната отговорност цели да обезщети всички преки и непосредствени имуществени вреди, ако длъжникът е бил недобросъвестен, а ако е бил добросъвестен, размерът на обезщетението е по-малък – само за предвидимите имуществени вреди. Деликтна е гражданската отговорност за вреди, причинени от автомобилна катастрофа. Деликтна е отговорността, възникваща при трудови злополуки. Деликтна е отговорността за вреди, причинени от престъпления. Деликтна е отговорността на държавата и общините за вреди по ЗОДОВ. Деликтна е отговорността по чл.12, ЗЗД /Дължи се обезщетение за вреди, ако при водене на преговори и сключване на договори страна/страни е/са действала/и недобросъвестно/. Деликтна е отговорността по чл.403, ГПК за обезщетяване на вреди от допуснато обезпечение по отхвърлени искове. И т.н…
Основната нормативната уредба на деликта /непозволеното увреждане/ е в Общата част на Закона за задълженията и договорите – чл.45 – чл.54, но деликтна отговорност се урежда и в чл.12, ЗЗД, както и в други нормативни актове.
Фактическият състав на деликтната отговорност е сложен. За да възникне задължение за обезвреда, е необходимо кумулативно наличие на следните елементи /предпоставки/ – да е осъществено деяние, то да е противоправно и виновно /при виновна деликтна отговорност/, да са причинени вреди и между деянието и вредите да има причинно-следствена връзка.
При неизбежна отбрана в рамките на необходимите предели не се отговаря за вреди. Законодателят счита, че не е общественоопасно деянието, което е извършено при неизбежна отбрана, за да се защитят от непосредствено противоправно нападение държавни или обществени интереси, личността или правата на отбраняващия се или на друг чрез причиняване на вреди на нападателя в рамките на необходимите предели /чл.12, ал.1 от НК/. Неизбежната отбрана изключва и наказателната, и гражданската /деликтната/ отговорност, ако защитата съответства на характера и опасността на нападението.
За деяния, извършени при крайна необходимост, не се носи наказателна отговорност, но се носи гражданска /деликтна/ за разлика от неизбежната отбрана. Когато деецът е причинил вреди, за да спаси държавни или обществени интереси, както и свои или на друг лични или имотни блага от непосредствена опасност, която не е могъл да избегне по друг начин, ако причинените от деянието вреди са по-малко значителни от предотвратените, говорим за крайна необходимост. При крайна необходимост се дължи поправяне на причинените вреди, но не от лицето, което пряко е причинило вредите, а от лицето, което е причинило състоянието на крайна необходимост.
Деянието като част от предпоставките за ангажиране на деликтна отговорност, може да бъде действие или бездействие /Бездействието има правно значение само в случай, че е нарушено задължение за действие/.
Противоправност има, ако с деянието се нарушава общата за всички законова забрана за причиняване на вреди, освен ако причинителят на вредите е имал право да ги причини – например при неизбежна отбрана без превишаване на допустимите предели деянието не е противоправно; ЧСИ /или държавен съдебен изпълнител/, изпълняващ законното си задължение да наложи възбрани и запори съобразно подадената до него молба за образуване на изпълнително дело с посочени от взискателя изпълнителни способи и приложения изпълнителен лист, със сигурност причинява негативи на длъжника, но това не е противоправно.
Вината в гражданското право се предполага до доказване на противното – презумпцията за вина е оборима; ако презумпцията за вина бъде оборена, не се носи деликтна отговорност.
Съществува и безвиновна /обективна/ деликтна отговорност. Безвиновна е деликтната отговорност по чл.403, ГПК за обезщетяване на вреди от допуснато обезпечение по отхвърлени искове. Безвиновна е и отговорността на държавата и общините по ЗОДОВ. И т.н.
Формите на вина в гражданското и в наказателното право се различават малко. Вината е субективното отношение на дееца към извършеното от него и за да има вина, са необходими здрава психика и интелект /необходимо е разбиране на свойството и значението на деянието/ – ако деецът е съзнавал, че противоправното деяние ще причини определен вредоносен резултат, но е искал или допускал настъпването им, говорим за умисъл; ако деецът не е предвиждал настъпването на вредоносния резултат, но е бил длъжен и е могъл да го предвиди, или е предвиждал вредата, но се е надявал да я предотврати, говорим за небрежност.
Неспособният да разбира или да ръководи постъпките си не отговаря за вредите, които е причинил в това състояние /например епилептичен припадък/, освен ако неспособността е причинена виновно от него /например употребил е неразумно количество алкохол с последици върху съзнанието му/.
Вредите, които се обезщетяват, са имуществени – претърпени загуби и пропуснати ползи /не предполагаеми и хипотетични, а реални/, и неимуществени – физически и психически болки и страдания, неудобства и всякакви негативи като накърнени чест и достойнство /неделими понятия/, усещане за унижение, страх и безпокойство, стрес, депресия, апатия, паника, безсъние, затваряне в себе си, здравословни проблеми и т.н.
За да се ангажира деликтната отговорност, е необходимо конкретното противоправно деяние да причинява вредоносния резултат, тоест да е налице причинно-следствена връзка между деянието и вредите.
Обезщетението за неимуществени вреди се определя от съда по справедливост съгласно чл.52, ЗЗД, като пострадалият определя горна граница с цената на иска, с която съдът трябва да се съобразява и до която може да присъди обезщетение. /1. Например увреден от клевета предявява иск за обезвреда на неимуществени вреди за сумата от 20 000 лева, но съдът присъжда 7 000 лева, защото се съобразява и със съдебна практика. /”Волни програми” за съда не са позволени./; 2. Или същият увреден от клевета от първия пример предявява иск за обезвреда на същите неимуществени вреди за сумата от 2000 лева – съдът не може да присъди повече от тази сума като обезщетение дори и съдебната практика по такива дела да е по-щедра./ Справедливостта по смисъла на посочената разпоредба не е абстрактно понятие. То е свързано с преценката на редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които трябва да се имат предвид от съда при определяне размера на обезщетението съгласно т.2 от ППВС 4 от 23.12.1968 г. Такива обстоятелства са видът и характерът на увреждането, начинът на извършването му, интензивността и продължителността на претърпените болки и страдания, общоприетото понятие за справедливост и социално-икономическите условия в страната към датата на деликта. /Последният критерий поставя въпроса как и дали се отчитат инфлационните процеси през последните години при определяне размера на обезщетенията./ “Справедливо обезщетение” по смисъла на чл.52, ЗЗД означава, че съдът следва да определи точен паричен еквивалент на всички понесени от конкретното увредено лице болки, страдания и неудобства.
Въпреки че съдебната практика по дела за обезщетяване на неимуществени вреди е предвидима и непротиворечива, се наблюдава тенденция да се искат от съда обезщетения дори в няколко пъти по-голям размер от този, който съдът би могъл да им присъди и така се рискува постигане на “пирова” победа /осъждане за заплащане на адвокатско възнаграждение на насрещната страна съобразно отхвърлена част от иск/.
Въведено е понятието “обичайни” неимуществени вреди – това са вредите, които според константната практика на ВКС е нормално да бъдат търпени от пострадалия при определен деликт и затова обезщетения за обичайни неимуществени вреди съдът присъжда и когато не са ангажирани доказателства за тях.
Влошено здраве, включително за минал период, се доказва само чрез експертиза. Свидетелски показания за влошаване на здраве не се кредитират.
Когато става въпрос за искове за обезвреда от обиди, не само българският съд прави разлика между “публични” личности, “известни” личности и обикновени хора. /Обидата е умишлено унизително отношение към някого – накърняване на чест и достойнство, чрез думи или действия. Унизителният характер на казаното или на извършеното се преценява въз основа на приетите в обществото морални норми за нормално човешко общуване, като е без значение дали казаното отговаря на действителността. За да е обида, казаното или извършеното трябва да е неприлично, вулгарно или цинично./ Публична личност е лице, чиято дейност е свързана с повишен обществен интерес, обсъждане и критика – такива са депутати, министри и други; не само според българския съд се предполага, че щом като лице се съгласява да извършва дейност, подлежаща на обществено обсъждане и критика, то същото може да търпи негативи повече от обикновения човек и от известните личности, неимуществените вреди са малко и затова обезщетенията на публичните личности са скромни по размер въпреки исковете им за големи обезщетения. “Известната” личност не е публична личност – известни са някои певци, артисти, модели, писатели, художници и т.н. В практиката на ЕСПЧ, която е задължителна за българския съд, се провежда градация на степента на толерантност към критика – сочи се, че най-толерантни към критика трябва да са политиците, а най-голяма защита следва да се дава на обикновените хора.
Понякога самият увреден допринася за увеличаване размера на вредата – в такъв случай говорим за съпричиняване на вреди и отговорността на дееца се намалява.
Ако няколко последователни противоправни деяния, свързани помежду си, причиняват неимуществени вреди, може да се иска глобално обезщетяване чрез един иск, защото съдът отчита кумулирания им ефект. Например при няколко последователни акта на домашно насилие – ежедневно, няколко дни по ред, не може да се отчете ефектът върху психиката на пострадалия на всеки един акт поотделно, има натрупване на ефект, който се отчита кумулирано.
Чл.46, ал.2 – чл.50, ЗЗД уреждат деликтната отговорност за чужди действия. За вреди, причинени от неспособен, отговаря лицето, което е задължено да упражнява надзор над него, освен ако то не е било в състояние да предотврати настъпването им. Родителите и осиновителите, които упражняват родителските права, отговарят за вредите, причинени от децата им, които не са навършили пълнолетие и живеят при тях, освен ако не са били в състояние да предотвратят настъпването на вредите. Настойникът отговаря за вредите, причинени от малолетния, който се намира под негово настойничество и живее при него, освен ако не е бил в състояние да предотврати настъпването на вредите. Съгласно чл.49, ЗЗД този, който е възложил на друго лице някаква работа, отговаря солидарно с него за вредите, причинени при или по повод изпълнението на тази работа /солидарността е в полза на пострадалия/, но ако плати обезщетението, има право на обратен иск срещу дееца за връщане на платената сума. Фактическият състав на деликтната отговорност по чл.49, ЗЗД е по-сложен от този по чл.45, ЗЗД. Съгласно чл.53, ЗЗД, ако непозволеното увреждане е причинено от няколко лица, те отговарят солидарно, а не разделно, което е особено за гражданското право. Солидарност означава, че кредиторът /пострадал, увреден/ може да иска изпълнение на цялото задължение за обезвреда от когото и да е от длъжниците /причинители на вреди/ и това е в негов плюс. За вреди, причинени от животно, отговаря собственикът му дори когато животното е избягало или се е изгубило.