В наши дни официално се обявяваме за свят без конфликти. Оценяваме спокойствието и сигурността чрез равносметката от лошо минало.
Съвсем естествен за нашия век бе призивът и процесът за намиране на алтернативни на съдебното производство начини за решаване на спорове, защото спорът в съд означава риск от лишаване от спокойствие и сигурност. Спорът в съд означава и малка война, която започва и продължава с оплакване, критика, обвиняване и обезценяване на другия, искане за причиняване зло на другия, а и с опит да се обезцени евентуално работата на много по-знаещ и много по-можещ – съдията. Започва се с лошо и се продължава с лошо.
Съдебното исково производство не винаги се разбира правилно от хората, които искат защита по съдебен ред. Същите понякога под влияние на емоции трудно приемат правото на другия, когато то съществува, и така се усложняват дела с насрещни искове и с много следващи неприятни емоции. С тези емоции същите хора, поискали защита от съда, живеят ден след ден до влизане в сила на съдебното решение и си причиняват зло, желаейки зло за другия.
С грижа за хората, които не знаят какво е съд, доказване, инстанции и сила на съдебно решение, бе направен опит за въвеждане на задължителна медиация само по някои съдебни производства, за да се спре евентуалното вредене сами на себе си. С грижа за големи и малки съдиите щяха да задължават при определени условия и с добри намерения родители да преодолеят егото заради собственото си спокойствие и заради доброто бъдеще на децата си, брат с брат да опита да намери консенсус, съседи да водят диалог и т.н.
На културни ценности се възпитава и възпитава този, който знае най-много – в случая съдът чрез съдиите целеше и цели “утвърждаване на културата на споразумението като начин за решаване на спорове, особено в случаи, когато спорът е подходящ за доброволно, а не за съдебно разрешаване с оглед естеството на самия спор и връзките между страните.” В дългосрочен план каузата цели да научи хората да помагат на себе си, спестявайки от своето време и финансови ресурси и нерискувайки спокойствието и сигурността си, чрез отнасяне на споровете си към медиация, дори без да ангажират съда. Тоест целта е изключително благородна и в помощ на обществото.
За възпитаване на ценности думи не са достатъчни, трябват и действия – задължаването да се участва в първа среща в процедура по медиация бе най-добрият намерен досега начин да се култивира съзнание да опитваме с добро, а не да продължаваме с лошо. Другите начини не сработиха двадесет години. За утвърждаване на култура строгото решение се оказа необходимост.
Съдът и много от нас целят да информират, помагат и съдействат на хората да избират лесното пред трудното. Задължителната медиация, която предвиждаше БЕЗПЛАТНА първа среща с продължителност от един до три часа без задължаване за постигане на споразумение и без лишаване от право на съдебна защита, целеше и ИНФОРМИРАНОСТ на обществото как действа медиацията – чрез трансформация на мислене /от позиции към търсене и намиране на общи интереси или общи критерии за справедливо решение/ и без компромиси от никого, защото “компромис” е забранена дума в медиация.
Остава надеждата за преосмисляне на грешката, допусната на 01.07.2024 г., чрез правилно разбиране на медиацията, а не с неправилното й определяне като “процедура, предполагаща поне една от страните да отстъпи от защитната си теза, за да се постигне споразумение.”
Дано хората, от които зависи бъдещето на по-добрия начин за решаване на спорове, разберат и, че в съда или извън съда, задължителна или не медиацията е БЯЛА ЛЯСТОВИЦА, а не нещо друго.